A dream came true - my trip to China

To all my foreign readers - regretfully I must put this next article in Bulgarian language only, as my vocabulary is not capable of expressing my emotions on such large scale, maybe in future I'll manage to contemplate an English version of it. Part of this exists here under the title "Once upon a time in Foshan". Accept my sincere apologies.

Bulgarian version

 Първо бих искал да спомена, че мечтата ми да отида в Китай се зароди някъде около 15-та ми годишнина (когато пък прохождах в света на филмите с бойни изкуства) и когато 2007 ми предложиха да работя там едва не ударих главата си в тавана на офиса от радост, изумление и прочие колоритни емоции, съпътстващи такова предложение.

На китайска сватба - исках да кумувам, но вместо това хванах жартиера.

За жалост нещата не се развиха по позитивен начин и си останах само с този един месец, впоследствие компанията, която искаше да работя за тях фалира и целия балон се спука. Както и да е - нека не се отплесвам, а да представя подробности около това пътешествие.

Поради факта, че в последния момент трябваше да си вадя виза за пътуване (висях около 8 часа пред посолството в София), се наложи и смяна на полетите - от София до Мюнхен, после до Франкфурт и оттам до Гуанджоу (главен град на провинция Гуандун) или по-известен с името Кантон или Градът на Петте овена.
Пътуването от Франкфурт до Гуанджоу отне 12 часа от живота ми и добре, че когато набрахме оптимална височина вече можех да се търкалям на воля из самолета, който беше претъпкан със семейства с малки деца и в тоалетните започна едно сменяне на памперси - ум да ти зайде.
Когато кацнахме на летището видях пропорциите и мащабите между БГ и Китай - там всичко беше в пъти по-голямо от тук, летището беше на няколко етажа, отвсякъде имаше разни ескалатори и стълбища и всички хора се юрваха нанякъде като стадо хлебарки подгонени от Райд.

Оправихме се в този лабиринт и тръгнахем да дирим такси до града където щяхме реално да бъдем - FoShan (Фасан (кантонско наречие) ФоШън - не знам дали е точно така произношението на Мандарин - китаистите във форума да кажат тежката си дума), който се намира съвсем близо до Гуанджоу и е с население от 5 300 000 - малък град, както ни го описа брокерката, с която сключихме договор за офис под наем.
Той почти колкото БГ, но по тяхните стандарти е явно от малките. По тъмно пристигнахме в един от 5 звездните хотели там Fortuna и доста смазани от пътуването се залепих за леглото - по-точно малко след като заснех първия материал от нощен Фошан (между другото този град е една от люлките на повечето майстори по бойни изкуства в Китай от близкото минало и града има традиции в това отношение).

На сутринта се заех с опознаването на околността и на дневна светлина видях други форми и цветове от пейзажа - първо самия хотел се намираше доста далеч от центъра на града, но близо до индустриалната им зона и по-точно до всички складове за мебели и обзавеждане - целта на пребиваването ни беше във връзка с най-големия Изложбен Търговски Панаир в света - Canton Fair, който се провежда два пъти в годината - през Април и през Октомври на площ от 100 000 кв. м. се разпростират изложбени стаи предлагащи стоки и материали от хоросан до хартиени тапети за прозорци. 

В ролята на пилон, липсваше ми българското знаме.

Самият панаир се разделяше на две нива - първата седмица стоки за индустрията и строителството - бар, киреч, цимент, машини, стругове, фрези, автомобили, трактори, багери и прочие, после една седмица почивка и ново зареждане на стоки за бита - от дивани и столове до тоалетни чинии и картофобелачки.
Наистина богат избор за всякакъв вид търсене и нужди - на всеки потенциален купувач бе даден специална карта и трябваше да платим входна такса от 100 юана (около 20 лв), а само на откриването имаше може би над 100 000 души (по информация от местните медии), което е една солидна печалба за бизнеса.

Но преди този момент с панаира аз бях в Мемориалния Комплекс на майстора Wong Fei Hung - една от най-почитаните личности от близкото минало на Китай и герой от над 300 филма с участието на различни звезди от жанра.

По този повод се въоръжих с камерата си и заснех моето ходене по стълбите и етажите на този комплекс, който е бил реставриран в пълния си блясък и съдържа в себе си историята на този голям човек, заедно с малка кула на барабана, параклис, езерце с костенурки (орк. Каменци - Костенурка) и масивна каменна статуя на змия върху гърба на костенурка - ако успееш да хвърлиш монета във вътрешността на навитата на кълбо змия, се считаше че желанието ти ще се изпълни - та вместо да целя беззащитните костенурки се опитах да се кoнцентрирам върху метателните способности на ръката ми.
И за мое учудване успях, докато си пожелавах нещо наистина важно за мен. Самия комплекс е бил част от жилищния ансамбъл където се е помещавало домакинството на Уон Фей Хун и имаше даже малка площ за тренировки, където сега имаше танц с лъвове. 

Опрян на коляното на майстора.

На втория етаж на една от сградите имаше кино зала, където прожектираха ами какво друго - филми с героя на Фей Хун и за малко да се изкуша да вляза и да остана, понеже даваха мой любим филм - Once upon a time in China 2.
Надмогнах изкушението и продължих да обикалям като хипнотизиран из стаите, заличките и накрая се спрях до статуята на самия майстор в уголемен размер и се увековечих подпрян на коляното му.
След тази разходка до мястото на човека, който само съм гледал на филми бях решен да остана тук, колкото мога по-дълго.

Та след като си напълних очите (и си взех едно сувенирче за спомен - китайския знак от зодиака под който аз съм роден с елемент Земя) се отправихме в търсене на офис за бъдещия бизнес - открихме свободен апартамент на 41-я етаж в най-високата сграда в центъра на града, която започваше с Бай и нататък ми се губи.
Брокерката се оказа една доста привлекателна девойка с малко слаби познания на английски, но ние като едни вещи лица в жестомимичния превод се оправихме с езиковата бариера.

Интересното беше, че моя колега всички девойки ги караше на Минке/Жечке подхода, който на мен ми беше страшно забавен и нямаше момента да не избухна в смях от такива негови изказвания. платихме офиса за няколко месеца напред и се заехме да изучаваме местните ресторанти - понеже първата седмица бяхме в хотел Фортуна, нямаше възможност за много обикаляне, но после се преместихме в Golden Lake почти на центъра и спокойно се шляехме с ръцете в джобовете по улиците и обръщахме внимание на всеки детайл, особено женските.
За първата вечер в новия хотел (който предлагаше и безплатен автобус до Панаира) отидохме в ресторанта им - там май бяхме единствените посетители от чуждоземен произход и направо ми стана съвестно като видях колко обслужващ персонал се впрегна да ни сервира и отсервира - цели 5 девойки в еднакви носии ни обградоха и синхрона между тях беше идеален.

Две девойки ни наляха чай, други две дадоха менюто и последната ни зареди прибори, после една от тях се върна за питиетата (бира Tsing Tao, може би най-вкусната бира която съм пил някога), а две за да вземат поръчката ни за вечерта и после се наредиха и петте да ни гледат сеира.
Поръчах си пилешко в сладко-кисел сос и оризови спагети с три вида месо и разликата между тези в нашенските китайски ресторанти и там е огромна - имаха напълно различен вкус и вид. Хапнах предоволно, но трябваше да питам допълнително за хляб, че хич не им се даваше май. Българска му работа.

Колегата взе да им вика (след третата бира) на някои от девойките да седнат при нас, ама на български, а те милите само се усмихваха (и сигурно са ни нареждали наум) и толкова - като видя, че този вариант не върши работа ме накара да използвам ограничения си запас от китайски думички и да я поканя да седне при нас.
След моето предложение, момичето се изчерви като божур и ожесточене заръкомаха, с една такава широка усмивка. Колко ли ни е псувала наум - доста, според моите представи. 

В двора на клиниката Po Chi Lam

В следващите няколко дни извършихме подготовка за свободното време - купихме си комплект за бадминтон и набелязахме евтини ресторантчета в района около хотела.
Имаше два един до друг, но в първия видях някакъв мазен готвач с изцапана престилка да си бърка в носа и никакви клиенти, доакто втория се пукаше по шевовете от посетители и мириеше значително по-приятно. Не сбъркахме в избора си - уютна обстановка, хубава манджа и бира - какво повече му трябва на човек?
Но след няколко дена прекарани в тази обстановка на колегата му писна от китайски гозби и реши да потърси нещо по-интересно - намерихме го на една пресечка от главанта улица, почти европейски стил на интериора, но предлагаха предимно пици, спагети и други италиански ястия, освен това можеше да се пуши вътре.
Една порция спагети беше около 17 юана, което прави около 3 лева в наши пари, а това заведение се водеше от снобските - явно сме се причислили към каймака на обществото там.

Средната работна заплата тогава във Фошан беше около 700 юана, и си мисля ,че тези 17 юана за някои прослойки са висока цена за вечеря в подобно заведение. Никога обаче няма да забравя лицето на колегата събрало в себе си толкова щастие и радост, доакто отпиваше блаженно от бирата и издухваше дима от цигарата си - край нас младежи играеха WoW на разни лаптопчета, вървяха някакви разговори, а ние се наслаждавахме на храната и си говорехме за утрешния ден.
А когато той дойде се отправихме в близкия парк зад хотела, където си спретнахме супер игра на бадминтон, изгубихме 2 перца, скъсахме трето, събрахме зяпачи и зяпачки, които даже пляскаха при някой особено трудно отиграване или плонжиране в тревата след неуспешен опит за връщане на трудното перце.

Кеф на квадрат.

На втория етаж - вдясно се намира киното.

След турнира по бадминтон, започнахме да се готвим за предстоящото откриване на панаира и затова се разходихме из местните магазини за дрехи и всякакви други атрибути към външния вид, за да блеснем с облекла по модата.
Имаше толкова много малки, големи и по-големи представители на висшата мода, че по едно време ми се зави свят от обикаляне - и навсякъде малки китайки с усмихнати лица се надпреварват да ти предлагат различни модели и марки.

Повечето стоки бяха Made in China демек оригинални такива правени за вътрешния им пазар и след няколкочасово ходене си харесах един панталон, риза и чифт обувки, с които се пренесох в тъмните цветове и се трансформирах в купувач на дивани, плочки, столове и прочие джунджурии - това беше обзавеждането и вътрешното оформление на едни от сградите в комплекса, където работех в БГ. Обувките струваха 500 юана (100 лв.) и мога да кажа, че за китайски обувки са доста издръжливи - още ги нося и даже с тях работя на летището, понеже са меки, леки и много удобни - евалата за качеството. Панталона и ризата също се оказаха от здрава материя и въпреки, че малко избеля цвета на панталона, когато ми се наложи да изглеждам casual smart (ама само да изглеждам, щото иначе съм си простак през повечето време) се докарвам за съответния случай.

Така че, има китайско и китайско - това което видях като продукция за вътрешния им пазар не отстъпва на големите марки в индустрията по нищо - вярно има и много плява сред марките, но повечето магазини залагаха на качествените стоки и то на напълно приемливи цени. За пример ще дам една политика на повечето магазини за дрехи - в началото на престоя ми видях едно яке от Гортекс материал, с доста впечатляващо издържане на воден стълб, с модерна кройка, джобове за различни функции, с дебела подплата и качулка за 500 юана, след една седмица беше намалено на 350, след още една седмица на 150, и послените няколко дена го продаваха между цени от 50-75 юана.

Стана ми интересно и попитах един от продавачите защо го правят - той ми обясни, че с това прогресивно намаление на цените и въпреки, че продават последните бройки на очевидна загуба, всяка една социална прослойка ще може да си позволи качественото яке, вярно че бяха останали не повече от 3-4 бройки от този артикул, но все пак това е доста интересна търговска политика.
Всяка седмица имаше тотални разпродажби на стари колекции и там цените бяха повече от символични - 3 чифта чорапи за 5-10 юана, фланелки по 10 юана, къси гащи по 10 юана и прочие оферти. Интересен беше и подхода към нас като чужденци - във всеки магазин имаше въртящи погледи към нас и приглушено шушукане съчетано със смях - може да сме им се сторили по някакъв начин забавни, даже на улицата някакви младежи ни спряха и искаха да се снимат с нас - като музеен експонат се почувствах.

Та в един от тези магазини лично аз бях наобиколен от 4 девойки, докато си търсех риза (не съм изключително красива личност и малко се посмутих от това внимание) и когато взеха да ме питат дали си имам приятелка, им показах брачната халка и те в един глас: "Аааааааааа" и после през смях ми пожелаха Kung Hei (в Кантонския диалект това е обичаен поздрав към човек, когато е имал някакъв повод - пожеланието за Нова Година е - kung hei fat choy) в един глас.
Много се смях тогава - изобщо в магазините им попадах на такива образи и личности, в един друг се спряхме да потърсим пуловери за колегата и докато по колоните звучеше някакъв комерс, единият от продавачите каза нещо на другия и след малко оттам прозвуча песента от филма "Shaolin Soccer", която Стивън Чоу и аверчето му пееха пред аудиторията в бара - направо се сгънах от смях, като я чух и даже взех да си припявам.

В близък план се виждат искрите на задоволство.

През деня обикаляхме улиците, през вечерта се прибирахме в стаята и се отдавахме на алкохолни вечери - още повече, че брат ми имаше имен ден, а майка ми рожден ден през този период в Китай - напихме се подобаващо с колегата Тошко и ми беше супер. Една вечер се прибирахме малко по-късно към хотела и по улиците беше пълно с разни амбулантни търговци, опънали една рогозка на плочките и предлагайки какво ли не. За скромната цена от 10 юана колегата си взе целия трети сезон на Изгубени, DVD version, който впоследствие изгледахме и този сериал така и не ме впечатли.

Така неусетно се приближи деня за откриване на панаира - стегнахме чантичките, метнахме се на безплатния трансфер до мястото на изложбените площи и потеглихме...




Така, пътуването между двата града (които съвсем наскоро разбрах че са се обединили и сега са под общото име Guangfo), отне някъде около час при положение, че се намираха на не повече от 10 километра един от друг - минавахме през плетеница от мостове, детелини и магистрали, докато стигнем до комплекса - те всъщност бяха 2 - Liuhua & Pazhou, единият се намираше в центъра на града, близо до университета на СУн Ят Сен, другия на брега на Перлената река (толкова е замърсена, че наистина има цвят на перли) под формата на риба като се погледне напречното сечение на сградата - Ю на китайски означава риба, но със същото произношение е и йероглифа Ю, който пък от своя страна означава изобилие - добро съчетание на думи.

Докато влезем имаше малко хамалогия, входни такси и обработка на документи за издаване на карта и после като влязохме се втрещих - хора, хора, хора, различни щандове, сектори, машини, съоръжения, плочки, фаясни, теракоти, гранитогрес, цимент, вар, киреч, инструменти, строителни материали и навсякъде народ, глъчка, разговори, пазарене, даване на визитки и други дейности съпътстващи бизнес делата.
Първоначално тръгнахме да обикаляме всеки щанд, но е бяха толкова много, че за един ден не успяхме да ги видим - наложи се да идваме три дена поред за да разгледаме всичко - а то не беше малко, имахме един списък със задачи и вървяхме като в супермаркет сред щандовете.

Намерихме каквото ни трябваше, но след дълги разходки из целия комплекс, в самите изложбени площи нещата бяха добре организирани, обаче вън от тях имаше още толкова щандове, под бели тенти, където бяха структурирани малко по-хаотично и ни отне малко повече време да намерим това, което търсим - естествено на цената на доста типично нашенски изрази към организаторите и даже участниците. Българска му работа.
Имаше едни китайчета полицаи, които стояха на всеки вход и изход на панаирния комплекс и тез ихора май бяха роботи - стояха в една стойка по 8 часа и после се сменяха - сякаш бяха командвани с дистанционно. Роботчета-китайчета - we're fucked.

Тежка работа, но някой трябва да я свърши.

Другия изложбен комплекс се помещаваше в една по-стара сграда и там пък беше мазало по отношение на различните щандове - от единият етаж се бухнеш на друг, картата беше абсолютно безполезна, лутахме се като богомолки без глави и псувахме архитекта и помощниците му до девето коляно. Общо взето голямо нареждане падна.
След изморителните пътувания до панаира и обратно имахме почивка една седмица, докато заредят новите щандове и през това врме издирвахме адресите на хората дали ни визитни картички из целия Гуанджоу - въртяхме таксита, щурахме се по разни улички и кръстовища, гледах как край нас реве стълпотворение от автомобили, моторчета и разни колела, натруфени като великденски яйца, с разни кошници и пакети. Мравки в действие.

Имаше красиви жилищни комплекси, съчетани с архитектурни забележителности, и старинни сгради, навсякъде се строеше с уникално бързи темпове и всички такива обекти бяха обгърнати с бамбуково скеле и зелени мрежи - но странно нямаше прахоляк никъде по улиците.
За сметка на това влажността и замърсения въздух компенсираха картинката - малки дечица с маски на лицата прекосяваха по обяд кръстовищата, а около тях се вихреше такава симфония от ръмжащи автобуси, пърпорещи моторчета и дрънчащи колела на вечно забързани люде.
Аз на втората минута бях със залепнала тениска по тялото, която очертаваше остро не-културистичните елементи, като стърчащи кокали и настръхнали зърна...



Споменах натовареното движение по техните пътища, в сравнение с нашата столица - тя изглежда като процесия от католически богомолци на поклонение пред папата - в Китай няма такова нещо, при сигнал червено всичко се юрва в различни посоки, а при зелено - само половината и се налага да прибягваш като дивеч пред хайка, докато стигнеш до заветния тротоар, където те чакат мърляви китайци, качени на стари моторчета - умалена версия на нашите таксита.
Хубавото е, че с таксиметровите шофьори можеш да се пазариш на воля, от предния хотел до центъра на града беше около 8 километра, тръгнахме да търсим подходящо такси и от близките храсти изскочи едно човече метър и 50, което разпалено все да ни обяснява предимствата на своето превозно средство, но цената хич не удовлетвори колегата Тошко и отказахме да се возим, упорития китаец не спря дотам - даде две крачки назад и скочи показвайки с пръсти колко ще вземе този път - за 30 юана (някъде около 6 лв), човека ни прекара през всевъзможни улици и ни спря точно до главната сграда.

Без никакви въпроси и пререкания - мил човечец - обикновено всички таксита стояха на групички от по 10 коли, всички в зелен цвят и без стикери на фирми, но там се борят за всеки клиент и този с най-добра крайна цена печели - просто и ефикасно.

Ухилен до уши сред зеленина и декорации - зад мен е входа на панаира.

И предупреждение към всички ентусиасти, забелязали кокетни триколки със закрит салон за сядане - не се качвайте на такова нещо, няма никакви амортисьори и седите на твърдо дърво за седалка, по едно време имах чувството, че топките ми са тръгнали да се качват някъде към сливиците, а всички камъни в бъбреците всеки момент можех да изпикая - това чудо на автомобилостроенето друса по-зле от това да ми бяха вързали за задника хидравличен трамбовчик на асфалт...

Повече не повторихме, имах да лекувам остри травми в кръста.

Чувството на остър дискомфорт изчезна чак след 5-та бира Чин Тао и колегата на място констатира, че това преживяване го е разтърсило до основи...

Продължихме с обиколката на знайни и незнайни места из Гуанджоу, търсейки адресите на евентуалните продавачи, опознахме бързия начин на придвижване между светофарите и после се върнахме до Фошан за да направим равносметка от обиколката - две кърпи от бамбук/памук, един килограм визитки и много каталози на различни фирмички.
Като цяло Гуанджоу ми беше няколко идеи по-шумен от Фошан, и главата ми бучеше доста след като се бяхме върнали, но една игра на федербал оправи нещата.
На следващия ден отидохме до един от партньорите на строителната компания, който предлагаше фаянс и всевъзможни артикули от плочкената индустрия и очаквах дребен китаец с припрян говор, но се оказа висок колкото мен човек с едни такива живи очи (или може би бляскаха от бъдещите приходи в наше лице), който се представи като Анди и беше чуден домакин - разведе ни из офиса и ни показа пълното портфолио на компанията Sincere Ceramics (ако не бъркам), много приказваше, но ни даде полезна информация за всеки един продукт към който проявихме интерес.

Взехме няколко мостри и се завърнахме в хотела за да обмислим цялата информация над няколко бутилки бира.

Тройка кебапчета без гарнитура.

След посещението на офиса на Анди направих първото си самостоятелно посещение на панаира - колегата реши да си поспи този път и да ме пусне по течението на ленивата Жълта река и да ми гледа сеира. Изобщо не се притеснявах, още повече, че той ми даде указания какво да търся и от какво имаме нужда на този етап от бизнес дейността ни.

Сутринта се качих на микробусчето и за мое учудване до мен седна една девойка от Таджикистан, която учеше в Гуанджоу, но тук била като преводачка на някакъв предприемач за панаира. Първо разговора тръгна на руски, обаче аз тогава го бях свел до минимум и превключих на английски, където мисълта ми течеше значително по-бързо, а не ми лепнеше като разтопен бонбон, забравен на дъното на нечий джоб.
Неусетно единия час от прехода премина в разговори за китайски мислители и философии и различни забележителности из региона, успях да споделя с девойката личната си философия за живота и неговата приемственост, от което тя остана най-малкото изненадана и се замисли над някои от аспектите - май постигнах първото си просветляване на човек, сега вече мога да основа собствена школа и да разпространявам учението си. Къде са старите даоисти и дзен-будисти да ме видят.

Пристигнах на панаирна земя и преди да вляза заснех прочутите танци с лъвове (или дракони) точно на входа пред изложбения център - чувството да наблюдавам на живо такова изпълнение беше наистина неописуемо - преди това го бях гледал само на филми и въздействието му беше огромно и по влияние и по визуалност.
После започнах да си обикалям щандовете, но тъй като вече беше втората част на самия панаир търсех предимно информация за мебели и вътрешно обзавеждане - но това не ми попречи да си тръгна с няколко каталога на компании за производство на всякакъв вид мечове, саби, катани и прочие атрибути за окастряне на непослушни крайници.

Обиколката ми отне точно 6 часа и ме изуми още един път мащабността на този комплекс (бях само в Pazhou), ескалатори и вътрешни коридори свързваха отделните изложбени площи, наредени щандове като малки кутийки с надлежно изписани имена на производител и какво предлагат, удобни места за водене на бизнес срещи прикрепени към всеки щанд - организационните умения на китайците тук бяха на абсолютно високо ниво.
Нищо не беше прекалено забутано или трудно откриваемо - следвайки една пътека лесно можех да изляза на нов ред с щандове и така ми беше много лесно да запомня отделните посетени щандове, понеже на следващия ден се върнахме двамата с Тошко.

Даже като един смел рицар помогнах на едно дребно китайско девойче да пренесе два стола (очевидно прекалено тежки за нейната крехка структура) до мястото, където трябваше, след което ми се отблагодари с множество поклони, та чак се почувствах неудобно.
Натъпкан с няколко килограма каталози и заснет материал, се отправих към микробусчето за обратния път - запознах се с една двойка кантонско говорящи и успях да упражня няколко фрази, които бях научил от филмите за бойни изкуства и онези люде останаха някак си изненадани, че воек от другия край на света може да говори (макар и незначително малко) на техния роден диалект - разпространен предимно в Хонконг, и малка част от провинция Гуанджоу.

Докладвах на бат' Тошко и отидохме да вечеряме - на следващия ден трябваше да ставаме рано пак.

Още една снимка за спомен - тематичното облекло по мен е без коментар.

 След обсъждането на няколко бири имахме още един ден по-свободен и Тошко беше напълно решен да намери свестен нощен бар/клуб - когато попитах на рецепцията ме насочиха към едно такова място, но не можаха да кажат името на английски (явно малко памет на компа) и се наложи да ми обясняват къде се намира. Бидейки като една прахосмучкачка за всичко от заобикалящия свят се сетих, че съм минавал покрай това място увенчано с две огромни фигури на коне с ездачи в различни героични пози и закимах утвърдително с глава, като пътьом обрах Тошко към изхода.

Самият клуб се казваше Tian Ma - което означава Небесен Кон - колко небесни създания и колко коне щяхме да открием вътре оставаше под въпрос. Самата сграда изглеждаше не по-малко внушително на фона на останалите архитектурни образци по улицата и представляваше един куполообразен покрив изцяло от стъкло и метални рамки в графитен оттенък.
Две масивни дървени врати с дръжки от месинг ни въведоха в едно фоайе от което тръгваха стълби в ляво и дясно нагоре - някакви старинни мебели допълваха обстановката, но странно, от никъде не се долавяше някаква глъчка или звън на чаши. Качихме се горе и пред нас зейна един дълъг коридор с множество врати от двете страни - още една загадка, която ни озадачи още повече - Тошко изрази моментното си състояние в съчетания на думите "тъп" и производно на "секс", като окачестви самия бар за одушевен предмет.

Счупих се от смях - но той бързо стихна като вой на чакал пред динозавър, когато пред нас в края на коридора изникнаха фигурите на двама китайци с доста конфуцианско изражение на лицата - демек бяха сериозни като държавен глава изричащ новогодишна реч. Гледаха ни сравнително изпитателно и сигурно са ни псували наум като хамали, но ние с вродената си скромност само им кимнахме и понечихме да се връщаме, тъй като не видяхме нито бар плотове, нито бармани, да не говорим за бутилки с алкохол.
В този момент една врата до нас се отвори и групичка от 5-6 девойки смеейки се премина коридора, в компанията на някакъв дебелак с пура и изчезнаха в друга врата, откъдето се долавяха някакви китайски песнички.
После картината се повтори пак и пак и по едно време се чуваше само "тупуртупуртупур" и "хиххихихихихих" - две изнервящи комбинации, особено ако ги чуеш повече от 10 пъти за 1 минута. Този път и двамата с Тошко изругахме яко и се отправихме към изхода, разочаровани, че сме попаднали на караоке клуб с компаньонки, отколкото на нощен бар в чистия му вид - пиене, сепарета и приятно подрънкване на чаши.

Явно техните забавления не са точно като нашите - но поне се потвърди поговорката, че който пее зло не мисли.

Тръгнахме пак по улиците (доста километраж навъртяхме) и попаднахме на мероприятие за деца, които показваха талантите си на импровизирана сцена, точно до една от най-оживените улици във Фошан - дечицата свиреха, пееха и декламираха явно някакви текстове, докато техните родители снимаха с всевъзможни инструменти изявите на своите наследници, като малко ми напомни за бате Енчо и неговото предаване Кой е по-по-най - само, че конферансието не приличаше и грам на него - поне това беше малка утеха.
На няколко преки от вечеринката открихме друго неочаквано събитие - латино танци (преобладаваше тангото) на минали златните си сватби двойки - от някои почти можех да доловя слаб мирис на пръст, на други наполовина напечатан некролог, подаващ се от джоба, но те търпеливо се учеха на стъпките на тангото и после бавно се понасяха в що-годе вихрен танц - все пак видях наблизо болница и се успокоих, че поне ако има инциденти ще се реагира бързо.

Тошко все повече заприличваше на буреносен облак и побързах да умилостивя урагана от БГ непристойни фрази по всичко китайско, като го заведох до любимото му местенце и бурята се размина благополучно.

Силата на една бира от 750 мл е огромна. 

Плочките зад нас наистина бяха от високо качество.

Дойде и обиколката на индустриалната зона във Фошан - гидът ни естествено беше Анди, а ние тръгнахме с една торба очаквания и две такива скептицизъм, че все пак не се знае какво ще ни поднесат другарите от КНР.
Първо се метнахме до офиса на фирмата, като отново се зазяпахме в перфектните плочки и теракоти и за спомен си направихме по една снимка с китайчето - колежките му бяха прекалено свенливи (оох котьоооо на батьоооо), за да отклонят тактично и с цената на много поруменели бузки, нашите покани за обща снимка. Явно ще си останем във вариант "Трите Пръча".
Качихме се в едно лъскаво китайско возило (приличаше на Тойота Авенсис, но с китайски йероглифи отзад) и потеглихме към друг офис, където Анди гордо ни показа една папка със сертификати и явно разрешителни за бизнес, но понеже си бяха на неговия език, ние тактично се направихме, че всичко ни е пределно ясно и няма нужда от такава показност, при което той, видимо зарадван от нашата стратегически бизнес реакция отпори една широка усмивка и ни подкани да се метнем пак в колата. Road Movie.

Тръгнахме отново, провирайки се между тесни улички и огромни халета, отвеждайки ни далеч от цивилизования свят и колкото повече навлизахме в територията на безкрайни складови помещения, през главата ми взеха да прескачат разни кадри от документални филми за тъмнатта страна на Китай и интересната част с намирането на органи за трансплантация по "другия" начин... Добре съжителствуваха параноята и развинтеното ми въобръжение - даже като спряхме пред едно хале с два камиона отпред за миг си представих как от тъмната каросерия изскачат неколцина с извадени режещи инструменти и се насочват към нас - май е по-добре да намаля психарските филми нощем.
От каросерията действително изскочиха няколко китаеца, които се забързаха покрай нас за да помогнат на един това от опаковани плочки да бъде качен на платформа, а ние навлязохме в сумрака на халето, заобградени от поточни линии и мръсни ламаринени офиси, съчетани с мирис на печена глина и въздух направо гъст от частиците фаянс, които се въртяха като огромен облак и затрудняваха дишането ни.

Докато Анди ни развеждаше из обекта и говореше на човека до него, аз попивах подробностите от пейзажа и забелязах неугледното поддържане на машините - всички бяха полу-ръждясали, покрити с фин прах и ужасно скърцащи - тоталната мръсотия наоколо, съчетаваща празни опаковки от китайска храна, фасове, счупени плочки, остатъци от бутилки и парцаливи дрехи, и неусетно стигнахме до експлоатационната линия, която представляваше една дълга нагъната линия, на която бяха поставени плочи, въртящи се обратно на часовниковата стрелка, равномерно влизащи и излизащи от пещта и димящите им повърхности допълнително се грижеха за белите ни дробове в една смърдящо-задушаваща смес.
В единият по-тесен завой на линията стоеше дебел и потен китаец с боси крака опряни на импровизирано столче пред него и чоплеше замечтано носа си, а в другата си ръка държеше нещо като ръжен, с който закачаше вече готовите парещи плочи и буквално ги събаряше на една купчина слама до него. Китайски прогрес в действие. Самата линия сигурно беше на 50+ години от зората на комунизма в Китай, когато преизпълнение на плана е било жизнено важно - damn you Mao.

Явно този китаец беше нещо като началник в халето, понеже веднага щом плочката паднеше в сламата, един друг с чевръсто движение я мяташе на една количка и ги оставяше да се охлади, за да може десетината бачкатори (с едни прости маски на лицата, като от митинг на антиглобалисти) да ги опаковат след няколко минути в една какофония от тракане и блъскане. Почти нищо не се чуваше от този невъобразим шум, все едно се намирах на летище и самолетите преминаваха над мен с развален двигател. Както и да е, не видях някакви филтри или други средства за обезопасяване на въздуха от вредните частици и ми беше пределно ясно, че всичките отрови и гадости си заминават направо във въздуха - вече не се учудвах на смога и постоянната замъгленост на слънцето в града.
С почти затлачено дишане от състоянието на въздуха излязох навън и се върнахме обратно в хотела, за да можем да коментираме току-що видяното. Без съмнение качеството на плочките беше много високо, а цената напълно достатъчна за да поръчаме поне един контейнер, културата на работа и пренебрегването на всякакви хигиенни и трудови норми беше друга тема, която не можеше да я обсъждаме - все пак не сме испектори по Труда.

Оставаше да вземем колкото се може повече рекламни материали от двата последни дни на панаира и после щяхме да се прибираме в БГ.
Наблъскани с подаръци, каталози и плочки се забихме до летището и обратния път беше също толкова еднакъв както и на отиване, но този път се вглъбих в книгата си (Властелинът на Пръстените) и времето мина неусетно, най-тегавото беше, че чакахме 6 часа на летището във Франкфурт за полета до София и то в транзитен салон - голямо седене падна, даже се притесних да не съм развил някакви хемороиди от толкова седене.

С това приключвам моите странствания из Китай, ако бях споменал всички онези подробности, като разходките из други магазини, комуникацията с различни индивиди и размяната на множество визитки, щеше да се получи много дълъг текст с малко интересна информация.

Благодаря ви на всички за търпението и за четенето, надявам се да ви е било поне малко интересно.

Поздрави

Кирил